ДАДАИЗЪМ

 |   Дадаизъм

 

 

__„Андре Салмон взима пръв думата. Рецитира се поезия. Публиката е доволна, защото все пак чува нещо като изкуство. Но скоро удоволствието се помрачава. Маскирани хора започват да декламират някакъв неразбираем текст на Брьотон. Цара чете статия от вестник, която обявява за поема, под акомпанимента на звънци и кречетала. Публиката не издържа и ги освирква. Накрая показват картина от Пикабия, напълно скандална от художествена гледна точка, наречена МНОО. Публиката, която посещава тези зрелища, зажадняла за някакво ново изкуство, е възмутена от това, което й се поднася. Недоумява, гневи се и замерва „актьорите“ с домати, яйца и котлети, дори се опитва да се саморазправи с тях. Полицията е принудена да се намеси. Но тъкмо това желаят те! В техните манифести, които се четат и печатат, четем още: Предоставям на разположение на моята аудитория Изкуството, Красотата и всичко останало. Изкуство? Красота? – НИЩО.“
Това не е началото или краят на абсурда, наречен дада. Това не е също началото или краят на изкуството. Това по-скоро е тласъкът, който избутва от обичайните релси представите на

човечеството за изкуство. Нека се обърнем за помощ към историята, която ще отговори на въпросите ни, както винаги, нееднозначно.
1916г. Европа е заразена от треската на войната. Нестабилната политическа обстановка поражда напрежение сред масите. В тази атмосфера, вещаеща реки от кръв и сълзи, един от малкото мирни оазиси – Цюрих – събира няколко млади творци, отвратени от всички размирици и коварни политически игри. Тристан Цара, Жан Арп, Макс Ернст, Хуго Бал и Рихард Хюлзенбек поставят началото на може би най-анархистичното движение на 20-и век.
Легендата започва още 1915г. с преместването на Хуго Бал и неговата любима Еми Хенингс от Мюнхен в Цюрих, където откриват небезизвестното „Кабаре Волтер“. Декорацията е направена с помощта на няколко художника – картини на Макс Опенхаймер и Жан Арп и маски, изработени от Марсел Янко. Броят на постоянните посетители не надхвърлял 50 и всяка вечер на малката сцена в „Кабаре Волтер“ се е случвало нещо – песни, литературни четения, музика и танци. Не може да се каже, че първите прояви в кабарето са били типично дадаистки по характер. Но новините за войната, нахлуващи от външния свят, дават повече ярост и увереност сред младите творци и все по-силни стават тяхното отрицание на всички правила и стремежите им да съборят установените бариери. Нещо като отговор на безсмислието на войната. Този в началото безгласен протест прераства в открита борба и води до изобретяването на нови начини на изразяване в литературата, музиката и танца, както и до появата на пърформанса. Започват да се съчиняват странни поеми, базирани на звуци, подредени по произволен начин без каквото и да било значение. Тези поеми биват изигравани върху малката кабаретна сцена. Оформя се нещо като група от недоволни идейни младежи, на която липсва единствено подходящо име.

Съществуват много митове около появата на името дада, но най-разпространеният е, че то е било изнамерено от Тристан Цара при случайното отваряне на речника „Ларус“. „Дада“ означава „конче“ на детски език, но също така и „любима идея“. Трудно може да се каже дали наистина Цара е автор на името, тъй като Хюлзенбек твърди друго. Споре наистина това е било така. Хюлзенбек твърди друго. Според неговите записки, името е изцяло откритие на Хюго Бал и множество доказателства водят до това твърдение. В крайна сметка е без значение. Важното в случая е, че думата „дада“ съвпада изцяло с характера, идеите, наивността и нихилизма на движението.

Особен интерес представляват пърформансите, чиято провокация създава неприятелски взаимоотношения между дада и полицията, а понякога дори и между дада и публиката. „На сцената чукат с ключове по кутии – това представлява музиката, докато публиката, полудяла, започва да протестира. Сернер, вместо да рецитира стихотворения, поставя букет в краката на един шивашки манекен. Глас, скрит под шапка във формата на бучка захар, рецитира поема от Арп. Хюлзенбек реве все по-силно и по-силно свои стихове, докато Цара удря в ритъма и със същото кресчендо върху голям сандък. Хюлзенбек и Цара почват да танцуват, ревейки като малки мечки, или вмъкнати в чувал, с конци на главата, се клатушкат в упражнение, наречено „черен папагал“. Цара импровизира химични и статични стихотворения…“ Описани са още много подобни случаи, в които Хуго Бал рецитира на сцената някоя от прочутите си звукови поеми. Една такава е: „gadji beri bimba glandridi laula lonni cadori gadjama gramma berida bimbala glandri galassassa laulitalomini gadji beri bin blassa glassala laula lonni cadorsu sassala bim gadjama tuffm i zimzalla binban gligla wowolimai bin beri ban o katalominai rhinozerossola hopsamen laulitalomini hoooo gadjama rhinozerossola hopsamen bluku terullala blaulala looo“ .
Много използвана литературна техника е „случайният стих“. Тази техника е възприета по-късно и от сюрреалистите. Тристан Цара описва начина за създаване на един такъв стих по следния начин: „Вземете вестник. Вземете ножица. Изберете статия с големината на желания стих. Изрежете статията. След това изрежете всяка една отделна дума и ги сложете в една торба. Разклатете леко торбата. После изваждайте парчетата едно след друго. Записвайте всичко съзнателно. Поемата ще е като вас.“ За пръв път е описан процеса на създаване на едно художествено произведение. Макар и по този начин случайните стихове да губят загадъчната си аура, по-интересна при тях е начинът на изобретяването им.
В един от манифестите на дада се разкрива истинското значение и идеи на това движение. „Няма художници, няма литератори, нито музиканти или скулптори, няма религии, нито републиканци, нито роялисти, нито империалисти, нито анархисти, няма социалисти, нито болшевики, политици и пролетарии, няма демократи, нито армии, няма полиция, нито партии, край на тези всички идиотщини, няма вече нищо, нищо, нищо, НИЩО, НИЩО, НИЩО.“ Дада е доведен до край нихилизъм, тотално отрицание, което не признава дори себе си („Истинският дадаист е против дада.“ Т.Цара). Но изобщо възможно ли е съществуването на една толкова съвършена философия на отрицанието? Трябва да се отбележи тук, че доста разумните обяснения, с които и дадаисти, и сюрреалисти осмислят по-късно своите някогашни идеи и поведение, не отговарят напълно ма действията от тяхната младост. Много спорен е и въпросът с Merz-изкуството на Курт Швитерс. Тази известна личност създава уникални творения от боклуци, които напълно подхождат на бунтарския дух на дада. И някои дадаисти причисляват Швитерс към тяхното движение. Но има и такива, които до залеза на самия дадаизъм са на мнение, че Швитерс е плагиат и идеите му не струват, те са на светлинни години от целите и вижданията на дада.

Краят на дада е началото на много други течения. Краят настъпва съвсем логично и очаквано от всички. Още от самото начало всеки съзнава, че движение, отричащо дори самото себе си, е обречено на бърза гибел. Брьотон първи осъзнава парадокса на дада. Той се отнася с недоверие към възможността да се създаде истинско, ново изкуство, като се отрича всичко, включително и самото изкуство. „Отрицанието не може да е цел, а само средство за разчистване на терен, на който ще се гради новото. Това е естествения процес при всяка революция.“ Публиката се е уморила от постоянните хулигански предизвикателства на дада и това, което следва е разпадането на интернационалната група от Цюрих, като всяка нейна частица отнася към родните си места и част от идеята и духа на дада. 1919г. Жан Арп напуска Цюрих и отива в Колоня, където среща Макс Ернст и Теодор Бааргелд, с които формира дадаистка група в Колоня. Хюлзенбек е вече в Берлин, търсейки нови симпатизанти на дадаистката идея. В Германия обстановката е доста по-сложна и там е единственото място, където дадаизма започва да придобива и малко по-политизирани очертания. Тристан Цара остава в Цюрих чак до 1920г., след което се отправя към Париж. 1919г. се формира и ню-йоркската група от дадаисти, начело с Марсел Дешам, Франсис Пикабия и Ман Рей.
Историята на най-анархистичното движение в изкуството търпи множество възраждания, особено през 60-те години на 20-ти век, но тя никога не е достигала до постиженията на първообраза си. Започнала от един протест на млади хора, които чрез инфантилност, наивност и абстракция се опитват да достигнат чистотата на детското съзнание и да си запушат ушите сред крясъците на политически речи, идеологии, водещи до смъртта на невинни хора и слепотата на хората, подкрепящи всичко това. Дада стои в основата не само на последвалите я течения в изкуството, но и в съвременното мислене и представяне на художествените хрумвания.
„Изкуството е мъртво. Да живее дада!“ (Валтер Сернер) Макар че дада доказва точно обратното: Дада е мъртва. Да живее изкуството!

Стара истина е, че през определени периоди, приблизително по едно и също време и в различни страни, възниква някакъв силен стремеж към създаването на нещо ново. Появяват се млади хора с нестандартно мислене, за които думи като „литература“, „изкуство“ или „култура“ не означават нищо, единственото което желаят е да намерят пътища за изява на своя бунт, дори този бунт да се ограничава само в откриването на нови изразни средства.
Има много начини да се скъса със стария модел на мислене. Един от тях е пълното му унищожаване. Няма по-добър пример за подобен опит от появата на дадаизма по времето на Първата световна война. Течение, създадено в Цюрих от група млади хора, начело с Тристан Цара, което се бори по най-невиждания, брутален и весел начин срещу света, който не се поколеба да влезе в касапницата на войната.
Някъде по същото време (1915-16 г.) определен вид дадаизъм се роди и в САЩ, подобни настроения се усетиха и в Париж, главно сред групата на бъдещите сюрреалисти.
Името на Тристан Цара остава в историята на културата на първо и главно място като основател и вдъхновител на дадаистичния бунт, от който бе заченат и роден сюрреализмът.
Бунт срещу всичко и всички. Отрицание на всичко установено без оглед на история, логика или морал – това беше Дада, според неговия създател.
Дада означава конче на детски език, но също и любима идея. Самите дадаисти твърдят, че са търсили дума, която не означава нищо.
Пътищата, извървени от Цара, не само в географски (той е роден в Румъния), но и в духовен смисъл, са били дълги и сложни. За него Дада не е модерно течение, а постоянно състояние на духа. Ето защо въпреки присъединяването си към сюрреализма през 1929 година, той не губи нито цвят от ореола си.
„Нетърпението ни да живеем беше голямо, а отвращението се проявяваше към всички форми на т. нар. модерна цивилизация, към самата й основа, към логиката, езика и този бунт приемаше форми, където гротеската и абсурдът вземаха връх над естетическите ценности.“- казва той през 1950 година.

| ДАДА брой на „Литературен вестник“ в Dada Cultural Bar

 

 

__„Литературен вестник“, бр. 18, 18-24.05.2011, брой за футуризма на дада и бъдещето на дадаизма (проект за следващата петилетка), редактиран от ВБВ, Мария Калинова и Камелия Спасова беше предтсавен на 21.05.2011, събота, от 16:00 часа, в Dada Cultural Bar. Специален гост на събитието Пол ван Остайен. Не забравяйте, носете си ножиците! В DADA броя: Александър Кьосев, Алексей Кручоних, Амелия Личева, Андре Бретон, Ани Васева, Бенжамен Пере, Богдана Паскалева, Боян Манчев, Валтер Меринг, Велимир Хлебников, Виргиния Захариева, Владимир Левчев, Гео Милев, Георг Грос, Герхард Прайс, Дарин Тенев, Димитър Божков, Димитър Камбуров, Димитър Кенаров, Едвин Сугарев, Ели Гинева, Зорница Радева, Иван Дончев, Ивана Ненчева, Ивайло Иванов, Йоханес Баадер, Камен Алексиев, Кирил Кръстев, Луи Арагон, Макс Ернст, Ман Рей, Мария Липискова, Марсел Янко, Митко Новков, Миглена Николчина, Михаела Димитрова, Младен Влашки, Момчил Христов, Моника Вакарелова, Наталия Тодорова Огнян Касабов, Раул Хаусман, Рихард Хюлзенбек, Тристан Цара, Тео ван Дьосбург, Франсис Пикабия, Пол ван Остайен, Франц Юнг, Helle Dalgaard, Хуго Бал, Юнуз Юнуз, Ясен Згуровск.

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1211.pdf

__Мили, приятели, днес, ние от Dada Cultural Bar, празнуваме имен ден – стогодишен юбилей! Каним Ви да заповядате при нас и да отпразнуваме заедно! Приготвили сме Ви, редом с нашата разнообразна програма, напитки на приятелска цена. Чувствайте се добре дошли да се почерпим!

А защо имаме имен ден ще разберете, ако прочетете случката, на която присъствах преди два дена!

Вече десети ден не спира да вали сняг. Не, че е нещо необичайно за този сезон в Цюрих. Но на този февруарски ден улиците са покрити от тлъста бяла пелена, краката на малцината минувачи, които в този сибирски студ са тръгнали по дела, потъват до колене в снежния дунапрен. Кой засяда и се превръща в човешка Роденова статуя; кой се капичва като подкосен от хипопотам жираф, плацикащ се във водоем в африканската савана; кой се тюхка, като княз Лев Николаевич Мишкин на Достоевски, съзнавайки своята безпомощност; кой с Швейков хумор приема ситуацията. Други пък са се вгушили пред камината в домашния уют и разлистват екземпляр на „Буденброкови“. Трети пък са се събрали на вечерна разпивка и разискват развоят на военните действия и задаващият се главен удар на Западния фронт на германското командване срещу Вердюнската дъга.

Там някъде в Цюрих, във вариете „Фламинго“, Хуго Бал е седнал зад рояла си и ударно пресъздава мексиканската революционна песен „La Cucaracha“. Еми Хенингс е седнала в сепарето в дъното и ексцентрично обсъжда с Тристан Цара, Рихард Хюлзенбек, Марсел Янко, Жан Арп и Софи Тойбер идеята си за нов текст. Измежду шумотевицата на развилнелите се раздумки се прокрадва фин, но стабилен и умерен мъжки глас: йолифанто бамбла о фали бамбла/ гросига м’пфа хабла хорем. Разговорът между седналите на предна маса бежанци, бягащи от войната, леко стихва. Еднокракият френски лейтенант Франсо де Кобане с недоумение се споглежда с едноокия германски офицерски кандидат 1 –ви клас Ханс фон Дьорфенлютер и отпива последната глътка коняк. Мъжкият глас грачи ударно, като озъбена хиена, стремглаво нахвърляща се на разсеяно фламинго, присвило ляв крак : егига горамен! Във вариетето е въдворен ред и залата мълчи, вперила поглед в Хуго Бал. Еми закачливо му се усмихва, Хуго спретва елека си, внимателно поставя ръка пред устата си, изръмжава нещо и продължава рецитирайки музикално: хиго блоико русула хую/ холака холала/ анлого бунг/ благо бунг/ благо бунг/ босо фатака/ ю юю ю….

–          Много забавно!, подхилква се Жан. – Хуго пише и рецитира, както аз рисувам и правя скулптори.

Хуго е във вихъра си и изстрелва финалното си: ба – умф! Избърсва с длан потта от челото и скулите си и се покланя пред онемялата аудитория. Само Еми и Софи се кикотят нещо и си шепнат на уше. Марсел е впреил поглед в купчината изписани листове пред себе си и поема силен дъх от цигарата си. Хуго си преправя път измежду масите, паркетът скърца пискливо под краката му и разбива тишината, приближава се до Еми, целува я гальовно по челото, присяда и след като огледа всички на масата, отпива от чашата си и подхвърля едно небрежно: Е ?!

–          Хуго, не беше ли малко… Как да кажа?, Рихард потропва пъргаво с молив по масата. Отправя замислен поглед към тавана и продължава. – Не беше ли малко, ъъъ, новаторско, да го наречем?!

Хуго взима ръката на Еми, нежно я поставя в скута си и сякаш е бил подготвен за подобен въпрос отвръща с лека усмивка и настоятелен тембър:

–          Ще чета стихове, чиято главна цел е отказът от езика! Намерих чистото, справедливото, истинското. Какво по-истинско има от звука? Словото ли? Какво реално има в конвенционалното изкуство? А? Кажи ми, Тристан, какво? Норми! Правила! Отчетност! Пари! Бездушие! Пълна пародия! Трябва да ги пародираме в екзистенциалната им пародия, да им опонираме! Само Щраус и цигулки знаят. А, и колко млади момчета изпратиха да проливат кръв и защитават флангове и полеви изкопи да копаят? Кажи, Жан, нали ми прочете вчера от „Цюрихер цайтунг“, колко били убитите само миналата седмица, там къде беше до някакво селце във Франция? Колко? Хубаво, че мен ме писаха негоден за военна служба. Кой ме би по главата да се записвам доброволец и аз не знам?! А колко избягаха от войната и ги виждаме по улиците на Цюрих всеки ден, когато не вали, като днеска? А ? Нима част от нас да не избяга също от тия безумия? Малоумници! Къде са им ценностите на тия хора? Честно да ви кажа, силно се съмнявам в стилизирането на тоя абсолютен индивидуализъм. Какви са тия идеали и норми? Не мога да ги търпя тия неща повече! Дисциплина и общоприет морал в обществото и изкуството. Що за идиотщина! Стига вече с тия рамки! Щраус… Хайде де! Не искам да ми предписват! Трябвало да може да се дефинира и да е точно и ясно. Да бе Да! Защо пък да не се изразяваме произволно в изкуството си, на принципът на случайността, примерно? С Еми вече сме обсъдили темата и сме твърдо решени да създадем пространство, където многобройните млади хора, които не са обречени на гибел по фронтовете, да могат не само да живеят свободата и независимостта си, а и силно и ясно да ги прокламират. Говорили сме вече със съответните хора. На горния етаж над кръчмата „Meierei“ на ул. Шпигелгассе 1, там близо до жилището на онзи руснака Владимир Илич, би имало възможност да се нанесем на 5-и февруари. Кой споделя вижданията ни и ще участва?

Без да мигнат всички едновременно вдигат ръка в знак на съгласие и чашите си за тост. Само Марсел, леко умислен, сресва с пръсти мустака си и леко озадачено пита:

–          Ама, ние сега ново направление в изкуството ли ще създаваме?

–          Стига де, Марсел! Ще рушим и творим безпардонно, безпрецедентно, своеволно! Стига с тия „-изми“ вече!, прекъсва го рязко Софи.

–          Движение ще сме! Без конвенции!, допълва Еми.

–          И как ще го наречем това движение?, пита Рихард.

–          Еми, Хуго, изкашля се Жак, – нали искаш да сме спонтанни, непринудени, да не е оформено и свързано, да следваме произволът и случайността? Виж на онзи, който е седнал на масата до французина с единия крак, какво му стърчи от торбата.

–          Е,какво? Шампоан за коса „ДАДА“. Във всеки магазин го има. Да ходя да си измия косата ли? Какво искаш да ми кажеш, не разбирам? Аааааа!, усмихва се Хуго. – Разбрах!

След куп развълнувани наздравици, в малките часове на деня всички лека-полека излезнаха на заснежената улица сред Роден, жираф, Мишкин и Швейк и се разотидоха. Беше спряло да вали.

| Дада: Изкуството като оръжие срещу системата

За разлика от други деца на скандала, чиито обстоятелства на раждане са често покрити с мрака на забравата, ние притежаваме за Дада точен запис за мястото и времето в което се е появило на бял свят, както и имената на повече от един бащи, които претендират че са го създали. Записано е, че Дада се е родило в Цюрих, Швейцария, от поетите Hugo Ball, Richard Huelsenbeck, Tristan Tzara, художниците Jean Arp, Marcel Janco, и Sophie Taeuber-Arp. Множеството на бащи е всъщност съвсем в духа на Дада, тъй като дадаистите обожават да шокират света около тях и особено непосредственото си обкръжение. Създателите инвестирали в обширно заведение, намиращо се на Spiegelgasse 1, в квартал Niederdorf, обявили че го превръщат в литературно кафене, и го кръстили ‘Cabaret Voltaire’. Както виждате, Дада е започнало съществуването си в кафене, и това за което сме се събрали днес е продължение на една традиция.

Тъй като сме на Балканите, бих искала да кажа няколко думи за Tristan Tzara и за Балканската връзка на движението Dada. Истинското име на Tristan Tzara е било Samuel Rosenstock и той е израстнал в Румъния. Семейството на Rosenstock принадлежи към 800 000 евреи които според валидното по това време законодателство нямат право да получат румънско гражданство. Семейството му обаче е било заможно, и го изпраща в частно училище, където научава френски език като дете. След това той продължава да изучава френската литература в лицея Saint-Sava и продължава обучението си в лицея Mihai-Viteazul. Бил е блестящ ученик, и след като получава дипломата си за средно образование, през 1914 година се записва да следва в университета на Букурещ, специалност Математика и Философия. През следващата година той приема псевдонима си Tristan Tzara : Tristan защото обичал операта на   Richard Wagner и Tzara, защото означава  ‘страна’ на румънски. Tъй като се отегчавал в Букурещ, чиято атмосфера, която намирал за провинциална, Цара решава да замине и отива в Швейцария, която като страна запазила неутралитета си по време на войната служи за убежище на младите които отказват да се бият. Там обаче също не му харесва: Всички удоволствия са категоризирани: екскурзии, кафенета, приятелства. Чудел се, дали да не се върне когато се среща с германеца Hugo Ball и неговата съпруга Emmy Hennings, която е певица и танцьорка. Hugo претендирал, че е професионален революционер, бил последовател на Михаил Бакунин, и споделил с Tzara желанието си да отвори заведение, в което всички дисиденти да могат да се срещат. Първата среща се сътояла в гореспоменатото Cabaret Voltaire на 5 февруари 1916.

Ако точният момент на появяването на новото дете-чудо е познат, всичко останало е неясно и обвито с воала на мистериозност. Да вземем например името: означава ‘да, да’ на румънски (и на български!), и някои съвременници казват че е произлязло от навика на Tristan Tzara да казва ‘да, дa’, по начина по който българите казват  ‘Дa бe, дa’, което изразява съмнение в това което е казано. Ако вземем френски речник, ще видим че едно от значенията е ‘cheval a bascule – люлеещо се конче за деца; може би французите искат да ни поизлюлеят с това обяснение, но дори и за германците ‘dada’ има някакво значение, което е разбираемо единствено за тях, по начин, който е абсолютно в духа на Dada!

Дори и произходът на името да не е напълно ясен, очевидно е че е лесно за запомняне, и естетиката на Dada скоро се разпространява сред много европейски нации, в това число Франция и Германия, дори превзема New York, въпреки, че новият свят не е трябвало да изживее ужасите на първата световна война на собствената си територия, изживявания, които променят европейската психика за много от следващите десетилетия. Привържениците на Dada се опитват да избягат от ужаса на тази глобална трагедия като използват средствата на хумора и отрицанието.

Dada, наричано също dadaism, е движение което е интелектуално, литературно и артистично по характер, и което между  1916 и 1925, поставя под въпрос всичко което е конвенционално.

Ernst, Baargeld, и Arp лансират провокираща изложба  в Кьолн през 1920. Фокусът е върху липсата на смисъл на живота и анти- буржоазните настроения. Наречена е Ранна пролетна изложба и е организирана в кръчма, в която ходовата линия превеждала посетителите покрай тоалетни чинии, под акомпанимента на цинични стихове четени от жена облечена в дреха за причастие. Полицията затворила изложбата по причина на нарушаване на морала, но била отворена отново, когато обвинението било отменено.

Френският avant-garde е държавно в течение за дейностите на Dada в Zürich чрез редовни комуникации от Tristan Tzara, който разменя писма, поеми и списания с Guillaume Apollinaire, André Breton, Max Jacob, и други френски писатели, критици и артисти.

Париж е бил, без съмнение, столицата на класическата музика при появяването на музикалния импресионизъм в края на 19th век. Един от представителите му, Erik Satie, сътрудничи с Picasso и Cocteau в създаването на ексцентричен, скандален балет наречен Parade. За първи път е представен от Ballets Russes през 1917, и успява да предизвика  скандал.

През 1920 година много от създателите на дадаизма се събират в Париж. Вдъхновено от Tzara, ‘парижкото Dada’ скоро започва да издава манифести, да организира демонстрации, да поставя представления и да публикува множество вестници, включително Le Cannibale, и Littérature в които има цели броеве посветени на Дада.

Нека сега преминем към нашата връзка с Dada connection, Стефан Гечев. Родил се е в Русе през 1912. бил е само четиригодишен когато движението дада се е появило, но това не е попречило да бъде белязан завинаги от първата световна война: баща му Стефан Гечев, който е бил един от известните български интелектуалци от това време, умира във военна болница когато е на 45 години.

Бихме искали да ви дадем възможност да чуете какво е казал Стефан Гечев за семейството си, така като е записано от Емил Басат в интервюто му „Незавършени разговори със Стефан Гечев. Срещи с един български сюрреалист“.

Баща ми

От баща си имам малко спомени. Той трябва да се разбира в епохата си. Алберт Гечев е живял във време, в което, от една страна, старите писатели полека-лека си отиват, а от друга младите са много настъпателни. Гечев като честен литератор харесва и Иван Вазов, и Пенчо Славейков. И когато са го канели от едната или другата страна да сътрудничи, баща ми е отказвал и на двете страни. Не е писал нито в „Българска сбирка“, нито в „Мисъл“. Рабо­тил е главно с „Демократически преглед“ на Т. Бланков, което е било неутрално списание и там спокойно е могъл свободно да изказва мнението си. Но, общо взето, е бил за нашия хубав, здрав реализъм. Аз съм за хубав, здрав, модерен реализъм.

– Или по-точно за един хубав, здрав, модеренсюрреализъм.

– Аз не казвам това. Преди две години (1982 г.) Дечко Узунов каза по телевизията: „Аз се опитвам да правя един социалистически сюрреализъм (смее се).“ Та за баща ми почти нямам споме­ни, защото когато е умрял, аз съм бил на 4 години.

– А майка Ви? Какво си спомняте за нея?

– Майка ми е била учителка по френски език в Русенската, Пловдивската и Софийската първа мъжка гимназия. От малък ме караше да уча езика. Като всяко дете аз естествено се съпротивлявах на това. Но когато през 1926 – 1927 година я изпратиха командировка във Франция за година и половина, нямаше как да не науча френски. Първо карах курсове, след това учих в лицея „Луи льо Гран“. В същия лицей е учил Робеслиер, затова може би съм се възхищавал от него.

Завърших в София – славянска филология – и се ориентирах към старобългарска литература. След като си взех държавния изпит, заминах за Гърция, после – Братислава, Варшава и се върнах в България – 1950 г. Това скитане не беше добро за мене, защото дойдох в България като паднал от Луната. Една година бях във външното министерство, после 7 години работих във в. „Стършел“, пишех много активно – почти във всеки брой.

Тогава беше епохата на следвоенната бохема, която се събира­ше по кръчми, заведения, клубове. 1956 г. ме уволниха от „Стършел“ и 1957 г. постъпих като драматург на Сатиричния театър.

И като видях, че нищо не може да стане, установих, че имам възможност да се пенсионирам. 1967 г. бях на 55 години. Тогава излезе и стихосбирката ми „Бележник“. Заради нея освен убийствените критики всичките ми договори за книги с издателствата бяха анулирани (от 1967-72, 73 г. ). В 1973 г. отидох в издателство „Народна култура“ при Пенчо Симов и го помолих да ми дадат нещо за превод. Той ми предложи два романа на Зола и лека-полека тръгна.

Сега предлагам да чуем някои отзиви за него:

СТЕФАН ГЕЧЕВ
ЕВРОПЕЕЦЪТ

Професор д-р Лора Трубецкой

Сорбоната, Париж

Стефан Гечев носеше със себе си спомена за друго пространство – това на
предвоенна Европа, където София, Атина, Варшава, Братислава – градове, в които той бе живял и които бе обичал, представляваха едно културно цяло, където се бе роил сюрреализмът.

Андре Брьотон, главата на френските сюрреалисти, казваше, че това което го интересува, не е изгледът на времето (краткотрайните моди), а златото на времето – тоест неговата поетична същност. Стефан Гечев, чиято поезия е пронизана от темата за алхимията, не би отрекъл тази формула. Въпреки своето възхищение към Лотреамон, той не подхвана в своите произведения пародийната реторика на автора на „Малдорор“, а избра пътя на една сбитост, понякога близка до японското хайку. От нея произтичат някои от поетичните клонки при Стефан Гечев. Един ден, когато му говорих за Сен-Жон Перс, той ме погледна скептично и каза: „Сен-Жон Перс пише по усложнен начин за прости неща. Аз предпочитам обратното“.

Цветана Ботева-Уолъс, МА

Scroll Up