Дада: Изкуството като оръжие срещу системата

Дада: Изкуството като оръжие срещу системата

| Дада: Изкуството като оръжие срещу системата

| The Art as weapon against the System. Bulgarian Dadaist Poems in English by Stefan Getchev presented by Tzvetana Boteva – WALLACE

__За разлика от други деца на скандала, чиито обстоятелства на раждане са често покрити с мрака на забравата, ние притежаваме за Дада точен запис за мястото и времето в което се е появило на бял свят, както и имената на повече от един бащи, които претендират че са го създали. Записано е, че Дада се е родило в Цюрих, Швейцария, от поетите Hugo Ball, Richard Huelsenbeck, Tristan Tzara, художниците Jean Arp, Marcel Janco, и Sophie Taeuber-Arp. Множеството на бащи е всъщност съвсем в духа на Дада, тъй като дадаистите обожават да шокират света около тях и особено непосредственото си обкръжение. Създателите инвестирали в обширно заведение, намиращо се на Spiegelgasse 1, в квартал Niederdorf, обявили че го превръщат в литературно кафене, и го кръстили ‘Cabaret Voltaire’. Както виждате, Дада е започнало съществуването си в кафене, и това за което сме се

събрали днес е продължение на една традиция.

Тъй като сме на Балканите, бих искала да кажа няколко думи за Tristan Tzara и за Балканската връзка на движението Dada. Истинското име на Tristan Tzara е било Samuel Rosenstock и той е израстнал в Румъния. Семейството на Rosenstock принадлежи към 800 000 евреи които според валидното по това време законодателство нямат право да получат румънско гражданство. Семейството му обаче е било заможно, и го изпраща в частно училище, където научава френски език като дете. След това той продължава да изучава френската литература в лицея Saint-Sava и продължава обучението си в лицея Mihai-Viteazul. Бил е блестящ ученик, и след като получава дипломата си за средно образование, през 1914 година се записва да следва в университета на Букурещ, специалност Математика и Философия. През следващата година той приема псевдонима си Tristan Tzara: Tristan защото обичал операта на Richard Wagner и Tzara, защото означава  ‘страна’ на румънски.

Tъй като се отегчавал в Букурещ, чиято атмосфера която намирал за провинциална, Цара решава да замине и отива в Швейцария, която като страна запазила неутралитета си по време на войната служи за убежище на младите които отказват да се бият. Там обаче също не му харесва: ‘Всички удоволствия са категоризирани : екскурзии, кафенета, приятелства. Чудел се, дали да не се върне когато се среща с германеца Hugo Ball и неговата съпруга Emmy Hennings която е певица и танцьорка. Hugo претендирал че е професионален революционер, бил последовател на Михаил Бакунин, и споделил с Tzara желанието си да отвори заведение в което всички дисиденти да могат да се срещат. Първата среща се сътояла в гореспоменатото Cabaret Voltaire на 5 февруари 1916.

Ако точният момент на появяването на новото дете- чудо е познат, всичко останало е неясно и обвито с воала на мистериозност. Да вземем например името: означава ‘да, да’ на румънски (и на български!), и някои съвременници казват че е произлязло от навика на Tristan Tzara да казва ‘да, дa’, по начина по който българите казват  ‘Дa бe, дa’, което изразява съмнение в това което е казано. Ако вземем френски речник, ще видим че едно от значенията е ‘cheval a bascule – люлеещо се конче за деца; може би французите искат да ни поизлюлеят с това обяснение, но дори и за германците ‘dada’ има някакво значение което е разбираемо единствено за тях, по начин който е абсолютно в духа на Dada!

Дори и произходът на името да не е напълно ясен, очевидно е че е лесно за запомняне, и естетиката на Dada скоро се разпространява сред много европейски нации, в това число Франция и Германия, дори превзема New York, въпреки че новият свят не е трябвало да изживее ужасите на първата световна война на собствената си територия, изживявания които променят европейската психика за много от следващите десетилетия. Привържениците на Dada се опитват да избягат от ужаса на тази глобална трагедия като използват средствата на хумора и отрицанието.

Dada, наричано също dadaism, е движение което е интелектуално, литературно и артистично по характер, и което между  1916 и 1925, поставя под въпрос всичко което е конвенционално.

Ernst, Baargeld, и Arp лансират провокираща изложба  в Кьолн през 1920. Фокусът е върху липсата на смисъл на живота и анти- буржоазните настроения. Наречена е Ранна пролетна изложба и е организирана в кръчма, в която ходовата линия превеждала посетителите покрай тоалетни чинии, под акомпанимента на цинични стихове четени от жена облечена в дреха за причастие. Полицията затворила изложбата по причина на нарушаване на морала, но била отворена отново когато обвинението било отменено.

Френският avant-garde е държавно в течение за дейностите на Dada в Zürich чрез редовни комуникации от Tristan Tzara, който разменя писма, поеми и списания с Guillaume Apollinaire, André Breton, Max Jacob, и други френски писатели, критици и артисти.

Париж е бил, без съмнение, столицата на класическата музика при появяването на музикалния импресионизъм в края на 19th век. Един от представителите му, Erik Satie, сътрудничи с Picasso и Cocteau в създаването на ексцентричен, скандален балет наречен Parade. За първи път е представен от Ballets Russes през 1917, и успява да предизвика  скандал.

През 1920 година много от създателите на дадаизма се събират в Париж. Вдъхновено от Tzara, ‘парижкото Dada’ скоро започва да издава манифести, да организира демонстрации, да поставя представления и да публикува множество вестници, включително Le Cannibale, и Littérature в които има цели броеве посветени на Дада.

Нека сега преминем към нашата връзка с Dada connection, Стефан Гечев. Родил се е в Русе през 1912. бил е само четиригодишен когато движението дада се е появило, но това не е попречило да бъде белязан завинаги от първата световна война: баща му Стефан Гечев, който е бил един от известните български интелектуалци от това време, умира във военна болница, когато е на 45 години.

Бихме искали да ви дадем възможност да чуете какво е казал Стефан Гечев за семейството си, така като е записано от Емил Басат в интервюто му ‘Незавършени разговори със Стефан Гечев. Срещи с един български сюрреалист.’

Баща ми

От баща си имам малко спомени. Той трябва да се разбира в епохата си. Алберт Гечев е живял във време, в което, от една страна, старите писатели полека-лека си отиват, а от друга младите са много настъпателни. Гечев като честен литератор харесва и Иван Вазов, и Пенчо Славейков. И когато са го канели от едната или другата страна да сътрудничи, баща ми е отказвал и на двете страни. Не е писал нито в „Българска сбирка“, нито в „Мисъл“. Рабо­тил е главно с „Демократически преглед“ на Т. Бланков, което е било неутрално списание и там спокойно е могъл свободно да изказва мнението си. Но, общо взето, е бил за нашия хубав, здрав реализъм. Аз съм за хубав, здрав, модерен реализъм.

– Или по-точно за един хубав, здрав, модерен
сюрреализъм.

– Аз не казвам това. Преди две години (1982 г.) Дечко Узунов каза по телевизията: „Аз се опитвам да правя един социалистически сюрреализъм (смее се).“ Та за баща ми почти нямам споме­ни, защото когато е умрял, аз съм бил на 4 години.

– А майка Ви? Какво си спомняте за нея?

– Майка ми е била учителка по френски език в Русенската, Пловдивската и Софийската първа мъжка гимназия. От малък ме караше да уча езика. Като всяко дете аз естествено се съпротивлявах на това. Но когато през 1926 – 1927 година я изпратиха командировка във Франция за година и половина, нямаше как да не науча френски. Първо карах курсове, след това учих в лицея „Луи льо Гран“. В същия лицей е учил Робеслиер, затова може би съм
се възхищавал от него.

Завърших в София – славянска филология – и се ориентирах към старобългарска литература. След като си взех държавния изпит, заминах за Гърция, после – Братислава, Варшава и се върнах в България – 1950 г. Това скитане не беше добро за мене, защото дойдох в България като паднал от Луната. Една година бях във външното министерство, после 7 години работих във в. „Стършел“, пишех много активно – почти във всеки брой.

Тогава беше епохата на следвоенната бохема, която се събира­ше по кръчми, заведения, клубове. 1956 г. ме уволниха от „Стършел“ и 1957 г. постъпих като
драматург на Сатиричния театър.

И като видях, че нищо не може да стане, установих, че имам възможност да се пенсионирам. 1967 г. бях на 55 години. Тогава излезе и стихосбирката ми „Бележник“. Заради нея освен убийствените критики всичките ми договори за книги с издателствата бяха анулирани (от 1967-72, 73 г. ). В 1973 г. отидох в издателство „Народна култура“ при Пенчо Симов и го помолих да ми дадат нещо за превод. Той ми предложи два романа на Зола и лека-полека тръгна.

Сега предлагам да чуем някои отзиви за него:

СТЕФАН ГЕЧЕВ
ЕВРОПЕЕЦЪТ

Професор д-р Лора Трубецкой

Сорбоната, Париж

Стефан Гечев носеше със себе си спомена за друго пространство – това на предвоенна Европа, където София, Атина, Варшава, Братислава – градове, в които той бе живял и които бе обичал, представляваха едно културно цяло, където се бе роил сюрреализмът.

Андре Брьотон, главата на френските сюрреалисти, казваше, че това което го интересува, не е изгледът на времето (краткотрайните моди), а златото на времето – тоест неговата поетична същност. Стефан Гечев, чиято поезия е пронизана от темата за алхимията, не би отрекъл тази формула. Въпреки своето възхищение към Лотреамон, той не подхвана в своите произведения пародийната реторика на автора на „Малдорор“, а избра пътя на еднасбитост, понякога близка до японското хайку. От нея произтичат някои от поетичните клонки при Стефан Гечев. Един ден, когато му говорих за Сен-Жон Перс, той ме погледна скептично и каза: „Сен-Жон Перс пише по усложнен начин за прости неща. Аз предпочитам обратното“.

Предлагам ви да чуем някои от стихотворенията на Стефан Гечев които говорят за сложните неща в живота по начин който може да е сбит или сложен, но е винаги поетичен.

Цветана Ботева-Уолъс, МА

Scroll Up